Същинските изпитания идват през 1989 г.,времето на прокуждането

Поет от Анкара с български произход протестира с поезия

Селяхатин Йозгюр

Селяхатин Йозгюр не се е родил поет, но нелекият му живот го е направил такъв. Лицето му - кротко и смирено, говори, заедно с него, че се е отказал от вярата в смислеността и целесъобразността на живота и света. Засега съмнението е неговият начин за защита и равновесие. Съмнява се и във възможността за еволюция и съвършенство. Сега, когато е на 75 години, много му се иска някой да може да го убеди в противното.

Дълго събираният му опит,след много поредни разочарования, неминуемо го довежда до въпроса: “Това ли е животът?”, едноименно заглавие от втория цикъл на поетичната му книга “Първа и последна спирка”, излязла неотдавна в Анкара, където живее от 15 години.

На чаша чай с тези стихове, светещи в тъжните му очи, разбрах много повече за болката на прокудения, останал без устоите и опорите на дълбоката личностна същност човек, отколкото от всичко прочетено и разказвано ми досега за трагедията на един ограбен от най-светите човешки белези на живот - име, език и вяра.

Селяхатин Йозгюр е от с. Йонково, Разградско. Там в семейство с 8 деца се ражда и той на 6 май 1932 г., за да изпита тегобите на едно ратайче и овчарче. Само учението успява да разсее тази тъжна картина. Първо учи в Разград, после висш Педагогически институт в Баку (Азърбейджан), специалност турски език и литература.

Разведряване идва и с учителстването му в Педагогическото училище в Разград и в Полувисшия институт за прогимназиални учители в Хасково, за да прерасне в познаването и на любовта в лицето на кърджалийско момиче. Последвал съпругата си в Кърджали, работи като инспектор, заместник-директор и директор в системата на образованието и близо 4 години в Радио София като завеждащ литературния отдел в предаването за турското население и едновременно като преподавател в Софийския университет, в катедра “Турски език и литература”. Но тъй като бързо му омръзва на едно място, стига и до инструктор в ОК на ОФ и ОК на БКП, откъдето е изключен заради религиозно погребение в семейството му.

Така отново познава болките на един формално наложен свят на ограничения и трудно си намира работа за кратко като възпитател в с. Звезделина, в с. Костино и в пансиона на Спортното училище в Кърджали.

Но същинските изпитания идват през 1989 г., времето на прокуждането. В Турция преминава през курсове, изпити, чужди квартири и заплата от 1 млн. лири (1 лев). Учителства едва една година в анкарска гимназия, след което за пръв път му провървява малко. Когато е на 57 години, случайно попада на обява за работа в турска строителна фирма в Киров, Русия. Работи две години в нея катопреводач, а после и в Главното й управление в Анкара. За тези 4-5 години припечелва повече, отколкото за всичките си 30 години в България.

Сега не му липсва нищо, което днес подхранва самочувствието на съвременния човек - осигурени деца, апартаменти, коли, но продължава да се пита: “Това ли е животът?” и кои са нашите истински пристани на мечтите и сигурността ни.