20 години от майските протести на българските турци и от етническото прочистване,извършено от комунистическия режим

"Аз не съм чужденец, аз съм твой син"
Даниела Горчева, Борислав Скочев

Зейнеп Ибрахимова:
Помня студа и страха, сковали всичко – и пътищата, и душите ни

Сабри Искендер:
Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората

Антонина Желязкова:
Съпротивата на турците бе катализатор и за нашите меки интелигентски акции

Михаил Иванов:
За тези събития трябва да пише в учебниците

Забравените лица, които дадоха тласък на демократичните промени
Даниела Горчева

"Като че ли малко сме се променили оттогава"

The Summer of 89 - Лятото на 89,Video

Info
---
Двадесет години от майските протести на българските турци
Помня студа и страха, сковали всичко – и пътищата, и душите ни
Казва Зейнеп Ибрахимова в интервю на Даниела Горчева
26 Февруари 2009

Зейнеп Ибрахимова

Зейнеп Ибрахимова е родена през 1958 година в с. Корница, Гоце Делчевско, известно със съпротивата си срещу насилственото преименуване на помаците през 1964 и 1973 г.* След бруталното смазване на съпротивата през март 1973 г. семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселено в с. Славовица, Плевенско, а след изтичането на 5-годишния срок на изселване - в с. Фелдфебел Дянково, Добричко. През 1980 г. Зейнеп Ибрахимова постъпва във Висшия педагогически институт в Шумен, но заради отказа да си смени името е принудена да прекъсне през 1982. След едногодишно прекъсване отново продължава следването си. По време на насилственото преименуване на мюсюлманите през 1984-1985 г. Зейнеп Ибрахимова и още трима нейни близки са осъдени на затвор. След като излиза от Сливенския затвор в края на декември 1986 г., принудително е заселена в с. Ботево, Монтанско.

През 1988 г. Ибрахимова става член на Независимото дружество за защита на правата на човека (с председател Илия Минев) и е избрана за негов представител за Варненска област. В това си качество тя трябва да се срещне с френския президент Франсоа Митеран при неговото посещение през януари 1989 г., но е арестувана от Държавна сигурност, а на 3 февруари 1989 г. е експулсирана от България. От 1989 г. живее в Анкара. Доцент, д-р на филологическите науки. Работи в Анкарския университет и университета “Гази” в Анкара. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи, има издадена книга и участва като съавтор в различни сборници. Литературните й изследвания са свързани предимно с творчеството на Антон Чехов и на Йордан Йовков.

Даниела Горчева е издател и главен редактор на излизащото в Холандия на български списание "Диалог”. Интервюто е по повод 20-годишнината от майските протести на българските турци, които бяха първите масови протести срещу комунистическия режим след бунтовете срещу ТКЗС в началото на 50-те години.

Името Зейнеп звучи много красиво, какво означава?

Зейнеп е от арабски произход и означава ”скъпоценен камък“. А като словосъчетание (изафет) ”зейн-у еб“ означава ”украшението на баща си”. Така са се казвали една от съпругите на Мохамед и една от неговите дъщери. Всъщност аз нося името на две мои лели - по майчина и по бащина линия.

Разкажете за детските си години, за родителите си. Като дете в България чувствахте ли различно отношение, затова че сте мюсюлманка и сте част от едно малцинство?

Моето детство беше много трудно, дори трагично. Не само защото от малка трябваше да работя непосилна за годините ми работа (без да се занимаваш с тютюн беше невъзможно да оцелееш) и никога не можех да си доспивам, но и затова, че още на 6 години се сблъсках с първото насилствено побългаряване, а на 15 години (заедно с майка ми и по-малкия ми брат) бях натоварена през нощта на камион и изгонена завинаги от родния ми край.

Още като съвсем малко дете слушах разкази за асимилаторската политика по време на Балканската война, за този страшен период от живота на двете ми баби, станали свидетелки на насилие и убийства. Защото и двете ми баби заедно със семействата си са преживели покръстването в нашия район. След края на Междусъюзническата война дядо ми по бащина линия отишъл да засее земите си през лятото в своето родно село (в Бабечкия район) и есента при прибирането на реколтата е бил убит пред очите на леля ми от българи, дошли да вземат житото.

Кога беше първият опит за насилствена смяна на имената, който вие лично помните?

През 1964 година, едва 6-годишна, преживях това, което някога слушах като страшни приказки. Беше много студена зима и всички мъже избягаха в гората. В селото останаха само жените, старците и децата. Помня, че ходех самичка у баба ми по майчина линия и се връщах обратно, за да осъществявам връзката между двете семейства. Често виждах групи от непознати хора, които влизаха по къщите, по всяка вероятност да търсят мъжете. Понякога в тези групи от непознати виждах да вървят към съвета и познати ми лица. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко наоколо – и пътищата, и душите ни.

След това изведнъж всичко като че ли се стопли, празнично облечени жени и момичета нещо празнуваха, вървяха по улиците с тепсии и на нас, децата, ни раздаваха бонбони и други лакомства. Страхът беше изчезнал и студът не изглеждаше вече толкова страшен. И най-важното: баща ми, дядо ми и чичо ми (живеехме в една къща) вече си бяха у дома, у баба ходехме заедно с майка ми, а по пътя срещах само познати и спокойни хора.

Това, което ми разказвате е в годината, в която излиза написания по поръчка роман на Антон Дончев "Време разделно". Става дума за един от първите опити за насилствено сменяне на имената на помаците (решението е взето през 1958, първите опити са от 1962-1964 година). По това време преименуванията на някои места са прекратени заради бунтовете.

Като филолог и като потърпевша не мога да не изразя мнението си за този крайно шовинистичен и без особена художествена стойност роман. Единственото "достойнство” на книгата е подклаждане на шовинизма у българите, така необходим на правителството за прокарване на асимилаторската му политика. През 80-години този “исторически” роман още веднъж бе използван със същата цел след заснемаме на филма, на който задължително се водеха всички ученици от смесените райони, за да се ненавиждат след това помежду си.

Ако бях на мястото на г-н Антон Дончев, щях да се срамувам от написаното. Или ако продължава да твърди, че си е послужил добре с "историческите” източници, нека сега да има достойнството да напише исторически роман за нечовешкото асимилиране в страната, на което лично стана свидетел.

Академик Дончев няма угризения, зададох му този въпрос в Хага на поредното представяне на "историческия” му роман. Не одобрявал насилията, но очевидно се радва на добър сън. Къде беше вашето село, в кой район?

Моето родно село Корница се намира близо до Гоце Делчев, между селата Брезница и Лъжница.

Какво се случи после?

Не бяха минали и десет години, когато всичко отново се повтори, но вече много по-добре организирано и планирано. Подготовката започна още през 1971-1972 година, в училищата учителите бяха настроени срещу нас. Помня, че по история ми написаха направо двойка за втория срок само затова, че не знаех някаква дата, а за първия срок имах отличен (6). Освен това класният ми ръководител (К. Янев) ме би много жестоко, защото не исках да се запиша в хора на училището.

За събитията в с. Корница се е писало много. Аз ще кажа само това, че когато през студената нощ на 28 срещу 29 март 1973 г. в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов (45-годишен, с 6 малолетни деца) беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща (за съжаление той не беше единственият). Същата нощ майка ми, аз и брат ми (по-малък с две години) заедно с много други семейства (почти всички жени и деца) бяхме насила изведени от къщи и изселени. По време на пътуването ни към най-близката гара на района си мислех, че ни водят на разстрел.

Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога за неговата съдба. Семейството на чичо ми също беше изселено, но на друго място. Мисля, че тази нощ изселиха около 35 семейства от Корница, а след това и други. Вкъщи беше оставена само баба ми по бащина линия, тогава вече вдовица.

Смениха ли ви имената?

Нашите имена не бяха сменени, дори и след близо петгодишно изселване. Но това не е последното ми сблъскване с асимилаторската политика. Ние живеехме вече в Североизточна България. През 1982 година имах проблеми с милицията в Шумен, където бях студентка във ВПИ, защото отново поискаха от мен да си сменя името. Баща ми също беше викан в МВР Толбухин (Добрич). Понеже отказах, бях принудена да прекъсна следването си, това стана през юли 1982, а същия месец на баща ми организираха трудова злополука, при която той загина.

Успяха ли да ви пречупят?

Не. Пак не си сменихме имената. Но настъпи страшната зима на 1984-1985 г. Отново се започна, този път станахме свидетели на най-мащабната насилствена кампания за асимилиране на всички турци, помаци и роми, изповядващи мюсюлманска религия. Отново не искахме да си сменим имената. Затова служителите на Държавна сигурност задържаха бащата на братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки – Хюсеин Бабечки, и го изпратиха в лагера в Белене, а двете семейства ни изгониха от село Фелдфебел Дянково, Добричко, поради което се установихме в с. Климент, Шуменско.

Скоро след това аз, брат ми и братовчедите ми и още двама души от Добрич бяхме осъдени на затвор, изселване и парична глоба. От двете ни семейства, общо 8 души, ненаказани останаха само майка ми, майката на братовчедите ми и техният брат, Кемал, който беше 15 годишен.

Какви присъди ви дадоха и колко време бяхте в затвора?

Аз и братовчедка ми получихме по 2 години затвор и по 2 изселване, а брат ми и братовчед ми по 2 години и 4 месеца затвор и по 2 изселване.

Разкажете за вашето участие в Независимото дружество за защита на правата на човека.

След излежаване на присъдите (най-напред аз, а след това брат ми), заминахме за определеното ни от съда място на изселване - с. Ботево, Монтанско, а братовчедите ни в с. Черни връх, също Монтанско. Тук непременно трябва да подчертая, че тогава в този район във всяко село или община имаше най-малко по един изселник - турчин (или семейство). Представяте ли си какви са били мащабите на разправата с обявилите се открито против насилственото асимилиране?

Някъде през първата половина на 1988 г. чухме по радио ”Свободна Европа“ за дейността на НДЗПЧ. Братът на Юсуф и Вахиде – Кемал (понеже ние нямахме право да напускаме селата), осъществи връзка с Димитър Томов и Цеко Цеков в Монтана и поиска те да се заемат със защитата на нашите права, потъпквани години наред.

Димитър Томов и Цеко Цеков обещаха да се заемат с нашия случай и ние изпратихме по Кемал данни за миналото си. Те ни обясниха, че в момента най-неотложна нужда от защита имат турците в България, че търсят контакти с това население, но срещат трудности и се сблъскват с недоверие и страх. Ето защо според Цеко Цеков и Димитър Томов ние сме хората, които биха могли да играят ролята на мост за достигане до тази част на населението, която спешно се нуждае от защита. Така ние станахме членове на НДЗПЧ и започнахме да работим за защита правата на турското, помашкото и ромското население.

Помня, че някакъв чужд журналист трябваше да ни посети, за да вземе интервю от нас за живота ни, но Държавна сигурност предотврати тази среща, връщайки ни насила в с. Климент, Шуменско. Целта беше да не се допусне срещата, а освен това да се отдалечим от монтанските ни приятели, които имат изключително голяма роля за създаването и дейността на НДЗПЧ. Обаче с това свое решение представителите на ДС много сгрешиха. Тук ние продължихме дейността си в НДЗПЧ и заради това на няколко пъти бяхме задържани от органите на МВР.

Аз бях избрана за представител на дружеството от Варненска област и в това си качество трябваше да се срещна с френския президент Франсоа Митеран като представител на насилствено асимилираното население в България. Някои членове на НДЗПЧ трябваше да се срещнем в Пловдив и оттам да заминем заедно за София. Но още преди да влезем в Пловдив бяхме арестувани и задържани, точно тогава бе извършен и обискът в дома на Петър Манолов. Затова ние не можахме да се срещнем с Франсоа Митеран, а по телевизията за първи път беше предадено съобщение за задържани, които са бивши затворници, осъдени за престъпни деяния.

След обиска на дома му и изземане на личния му архив Петър Манолов обяви гладна стачка, която аз и братовчедите ми подкрепихме.

Как нарастваха членовете на НДЗПЧ и каква дейност имаше дружеството?

Докато всичко това ставаше, някои турци от съседни и далечни населени места, които благодарение на предаванията по радио ”Свободна Европа“ бяха чули за нас и научили от радиото адреса ни, започнаха да ни посещават и да изявяват желание да станат членове на дружеството. Разбира се, това не беше масово, а единични случаи. Населението на самото село Климент, което беше може би най-голямото село с турско население в Шуменско, в началото само наблюдаваше събитията и нашата съдба след такава открита дейност. Само наши роднини и изселници от Гоцеделчевския край и района Бабек поддържаха по-тесни връзки с нас. Но с течение на времето и местни жители изявиха желание да членуват в дружеството, което беше от голямо значение за нас. Понеже активистите от НДЗПЧ непрекъснато се експулсираха от страната, това можеше да се случи и с нас. Затова решихме да изберем резервно ръководство на Дружеството от Варненска област, което да ни замести в случай на изгонване. Постепенно хората се увериха в безпомощността на ДС и желанието за членство непрекъснато нарастваше. Представители на ДС няколко пъти идваха в Климент и се опитваха да ни убедят да не дразним хората, които вече били свикнали с положението си... на побългарени.

Вие сте от първите експулсирани правозащитници от НДЗПЧ. Няколко месеца по-късно, през май 1989 г., ДС вече масово експулсира лидери на етническите турци – около 5000 души. Според вас това реакция на застрашения режим ли е или е било част от дългосрочен план, свързан с бъдещите политически промени –т.е. "разчистване на терена” от евентуални политически противници и активни хора, вече придобили известен политически опит?

Аз мисля, че нашето експулсиране беше свързано с намерението да ни отделят от района, който вече доста се беше наелектризирал. Ние работехме заедно и със семействата от Пристое, осъдени по едно и също време с нас и изселени в същия район. С тях се бяхме свързали още по време на изселването. Представителите на ДС вече много добре осъзнаха, че са ни върнали сред хората, които бяха толкова напрегнати, че при появата на необходимата искра там можеше да избухне протест.

Как стана вашето експулсиране?

Както вече казах, ние бяхме задържани при опита си да се съберем в Пловдив, но след като ни освободиха, отново се събрахме и дадохме интервю за Френската телевизия, където с братовчед ми Юсуф за кой ли пореден път разказахме за начина на асимилиране, дадените жертви, за нашия живот, минал 7 години в изселване и две години в затвора. Всичко това беше излъчено по френската телевизия, западноевропейските радиостанции също гърмяха по този въпрос. Мисля, че от ДС са помислили, че ако ни експулсират, ще могат да се справят с най-активната част на турското население в започналата вече политическа борба, а именно местата, където ние развивахме дейността.

Бях отишла в Пловдив за среща с Петър Манолов, оттам минах през София, за да се срещна по негово поръчение с Блага Димитрова. Беше 1 февруари 1989 г. и в дома на известната писателка се запознах със съпруга й Йордан Василев, с Жельо Желев и с Деян Кюранов, всички те членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това беше една изключително плодотворна среща за мен. Вечерта си тръгнах с влака и на сутринта бях в Климент. Нашите две семейства вече бяха уведомени, че паспортите са готови и че трябва да напуснем незабавно България. След час–два служители на ДС щяха да пристигнат с коли, за да ни закарат до Русе за експулсиране.

Когато се качвахме на минибуса, по прозорците на съседските къщи беше пълно с хора, които искаха да ни видят за последен път. Вкъщи през нощта мнозина идвали да се сбогуват, някои и сега "случайно” минаваха, но най-много бяха децата, изпратени от родителите си. В Русе проверката продължи 8 часа, през нощта ни настаниха в хотел, заключиха ни отвън и чак на другия ден ни качиха на влака за Букурещ, изчаквайки неговото потегляне.

Не искахме да заминаваме, обаче бяхме спокойни за едно: оставили бяхме смели и всеотдайни заместници, които заедно с останалите членове на НДЗПЧ непременно щяха да продължат борбата за извоюване на правата си, да работят за заклеймяване асимилаторската политика на българското правителство и неговите помощници и да си възвърнат не само имената, но и достойнството, което така варварски им беше потъпкано.

Вие сте вече извън България, когато се случват големите протести на етническите турци през май 1989 г., които разклатиха комунистическия режим. Как се стигна до тях, бяха ли организирани или бяха спонтанни?

По време на майските събития ние бяхме в Турция, но непрекъснато слушахме западноевропейските предавания на български, от тях следяхме развитието на събитията и понякога успявахме да се свържем по телефона с кореспондентите им.

Първите бунтове избухват именно в селата на община Каолиново, като насъбралите се тръгват от Пристое (вече споменах за членовете на НДЗПЧ оттам, които бяха изгонени няколко седмици след нас и през Будапеща и Виена пристигнаха в Турция), минават през село Климент и умножавайки се по пътя с непрекъснато стичащи се от околностите хора, стигат до община Каолиново, където предявяват исканията си да им бъдат върнати имената. Вместо това обаче срещу тях се стреля и са дадени човешки жертви.

Тези бунтове са вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществява по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България. Разбира се, тези първи протести са разгласени по всички западни радиостанции (не трябва да се забравя никога огромната роля на работещите в тези предавания журналисти, особено на Румяна Узунова) и продължени след това по много други места в Североизточна, а после и в Югоизточната част на страната. Но именно този район запалва първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята.

Как преценявате политическото и общественото развитие на България след 1989 г.?

След 1989 година много неща се промениха, но някои – не. Системата на управление е многопартийна, има свобода на словото, хората могат да пътуват навсякъде, стига да имат средства. Влизането на "Атака" в парламента, възможността тя да издава вестници и да излъчва предавания с такова шовинистично и расистко съдържание, плаши представителите на малцинствата. Дори ние, извън България, често си говорим помежду си: асимилаторската политика може да се повтори, нужният за нея потенциал в страната е налице. Само трябва да се създадат подходящи условия...

Разкажете за вашата научна работа, за изследванията и проучванията в България и след това - в Турция.

Аз не съм правила научни изследвания в България, там никога не съм и мечтала дори, че ще работя в университет. Тогава заемащите що-годе някаква хубава длъжност представители на малцинствата трябваше да са доверени хора, или казано с други думи - да плащат за положението си. Завърших в Шумен (след две принудителни прекъсвания) българска филология с втора специалност руски език. В Турция най-напред започнах работа в Катедра български език и литература в Анкарския университет и писах дисертациите си върху българската литература. След това бях поканена от университет ”Гази“ (също в Анкара) да организирам основаването на руска филология. От 1999 г. работя в тази катедра и се занимавам с руска литература и история, теория и практика на превода (от руски и български на турски). Разбира се, продължавам да пиша и върху теми, свързани с българската литература.

Имате много теми, посветени на Йордан Йовков. Защо?

Съдбата ми е някак си свързана с този изключителен писател хуманист. Много обичах произведенията му и през 1980 г., когато кандидатствах, темата на изпита беше за неговото творчество (може би по повод 100-годишнината от рождението му). Магистърската ми работа беше на тема ”Турците в творчеството на Й. Йовков“. Това е единственият писател на Балканите, който няма никакви предразсъдъци към малцинствата като цяло и в частност към турците. Няма друг творец от този регион, който така добре да ги познава (Запозната съм добре с творчеството на Иво Андрич, за когото не мога да твърдя същото). Няма по-вълнуващо заклеймяване на принудителното изселване на турците от неговия разказ ”Сенебирските братя“.

Минаха 20 години от 1989 г. Как оценявате положението с човешките права в света, в Турция, в България?

Няма страна, където да не съществува проблемът с човешките права в по-малка или в по-голяма степен. Страшно става тогава, когато властващите съзнателно манипулират въпроса за човешките права в съответствие с политическите си цели.

Иска ми се да вярвам, че най-напред политиците, а после всеки човек трябва да си е взел поука от историята. Но всичко, което стана за тези 20 години на Балканите, расизмът и фашизмът, възраждащи се през последните години в Европа, това което става сега в света, не ми дава основание да бъда оптимистка. Иначе как да си обясним последните войни, водещи се пред очите ни и непредизвикващи нужната реакция на световната общественост?

Как се чувствате в Турция, имате ли усещането, че на вас гледат като на чужд човек, защото сте родена в България?

Мога определено да кажа, че се чувствам добре. Живея вече почти 20 години в Анкара, в България никога не съм живяла толкова продължително на едно и също място. Където и да съм, нещо ме тегли обратно към този град.

Не мога да говоря от името на всички. Аз толкова бях свикнала да сменям местожителства и отново да изграждам някакъв образ за себе си, да се доказвам като човек, че тук не се затрудних много. Още повече, че в началото ни беше оказана голяма помощ и от държавата, и от самите хора.

Това, че сме родени в България, си има своите плюсове и минуси. Отношението към нас е благосклонно и доброжелателно като цяло, много хора подхождат при взаимоотношенията си с нас с любопитство и желание за помощ. Защото повечето семейства непременно имат някаква връзка с изселник - било то от Балканите или Кавказ. Дори грешките ни се прощават повече, отколкото заслужаваме. Но не може да се каже, че са изключени случаите, когато се проявява хладно и високомерно отношение.

Идвате ли си в България и с какви чувства се връщате у нас?

Често ходя в България, преди всичко за участия в различни научни конференции. Имам там близки роднини и много приятели. Приятно ми е да бъда сред тях, бих желала при възможност да посетя и селата, в които бях изселена и където срещнах прекрасни хора.

Но, за съжаление, има и неща, които настойчиво ме връщат към тъжни за мен спомени. През май миналата година след 17 години отново посетих гроба на баща ми в с. Фелдфебел-Дянково, Добричко. Отново ме потресе почти избледнелия вече спомен от гледката на разораните с булдозери след 1985 година гробища, струпаните или разхвърлени по полето надгробни камъни, където паметната плоча на баща ми по чудо е оцеляла.

Защо са разсипали гробищата, мъртвите и те ли са ни врагове?

Нали трябваше да заличат, че някога в България са живели турци и мюсюлмани. Ето няколко снимки. На тази се вижда една от по-новите надгробни плочи, която е оцеляла, намерена и изправена между другите стари надгробни камъни, защото е невъзможно да се открият гробовете. Старите турски гробища обикновено са дялани камъни, завършващи отгоре с чалми. Тези камъни са много стари и по някои от тях имаше османски надписи. Искаха да оставят селата без гробища, т. е. без история.

Защо и старите гробища?

Защото твърдяха, че турците са потурчени българи и трябваше да бъдат унищожени най-старите следи. Затова изтриха и старите надписи по чешмите, където имаше дати и имена на дарителите. Трябвало е да бъдат унищожени всички по-стари надгробни камъни с турски надписи от периода, за който твърдяха, че е било извършено насилственото потурчване, включително и от джамиите, където обикновено са погребвани висши духовници. Техните надгробни камъни са били художествено обработени и с ценни от историческа гледна точка надписи. Но заедно със старото гробище, за да не се виждат турските имена, са унищожили и новото. Там където са останали имена по плочите и камъните, на населението е наредено да ги замаже с блажна боя.

Нери Терзиева ми разказваше, че са унищожавали дори тетрадките и свидетелствата на децата от училище, всички документи и снимки със стари имена.

Има още толкова неща, които изобщо не се знаят, просто трябва да се работи, за да се съхранят за историята и за да знаят хората и бъдещите поколения.

_______________________________________

* През 1964 г. селото оказва съпротива на започналото в Гоцеделчевския район насилствено преименуване и то е преустановено, паспортите на хората са върнати, а вината е хвърлена върху местното партийно ръководство, което уж превишило правомощията си и допуснало "извращенията”. Насилственото преименуване е подновено през втората половина на 1972 г. Много мъже от селото са призовавани в МВР Гоце Делчев и премазани от бой са оставяни нощем пред домовете им или на площада. Населението решава да не позволи нито един човек от селото да бъде изтезаван и започва открит протест, като от края на декември същата година мнозина нощуват на площада около напалени огньове, защото се чувстват несигурни сами в домовете си. Този бунт е потушен жестоко през нощта на 28 срещу 29 март 1973 година, когато селото е блокирано от войска и милиция, на изходите са разположени картечари, има убити, десетки семейства са изселени, мнозина са изпратени в затвора, вкл. с 12-годишни присъди.

**Вижте и разказа на Гюлтен Османова за митинга в Каолиново в интервю на Румяна Узунова, радио ”Свободна Европа” : http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_lyato_89_8.html

Една голяма част от интервютата на Румяна Узунова за радио „Свободна Европа” от „горещото” лято на 1989-а са издадени фондация „Д-р Желю Желев” в сборника ”Някога, в 89-а”, съставител Лиляна Александриева и ги има на адрес: http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/index_rumyana.html

Книгата с интервютата може да бъде получена безплатно на адреса на фондацията: 1113 София, ул. ”Александър Жендов” 1, ет. 11 ап. 22; тел.: (++359 2) 9713288.