За тези събития трябва да пише в учебниците
22 Март 2009
 Михаил Иванов |
Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация, ст.н.с. ІІ степен по теоретична и математическа физика. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра.
През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите, като “трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия”.
От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През 1973-1975 г. е секретар на комсомолския комитет при БАН.
През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилационната политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява “Комитет за национално помирение”, на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност – българи, турци, роми, евреи, а също така – мюсюлмани и християни. До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната.
През целия мандат на президента Желю Желев (1990 – 1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. - и по вероизповеданията. От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Член е на управителния съвет на Фондация “Д-р Желю Желев” от нейното основаване през 1997 година.
От 1998 г. той чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата в Новия български университет и Русенския университет “Ангел Кънчев”. Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие. През 2002 г. излиза негова стихосбирка „Заради малката сребърна камбанка”.
Вие изследвате документи, свързани с т.нар. Възродителен процес. Навършват се 20 години от майските протести на българските турци срещу насилственото им “побългаряване”, за които много малко се знае. Какви са техните мащаби, къде са най-големите демонстрации?
Трудно е да се възстанови точния брой на участвалите в майските демонстрации. Аз се опитах да съпоставя данните от две справки на Шесто управление на Държавна сигурност и това, което цитира в своята книга “Заплахата остава” Веселин Божков – началник на Турския отдел на Шесто управление през този период, със свидетелствата на участници в демонстрациите пред Радио “Свободна Европа”, публикувани в “Някога, в 89-а” (интервютата на Румяна Узунова).
Според мен вероятният брой е към 30 хил. души и във всички случаи – над 25 хил. Протестите обхващат десетки селища. Започват на 19 май в Джебел, където според Веселин Божков в митинг на площада участват 3 хил. демонстранти. В следващите дни – между 20 и 27 май, протестите заливат цяла Североизточна България, като обхващат десетки селища. Най-масови те са в Каолиново, където участват 5-6 хиляди, в Тодор Икономово, където протестиращите са около 3 хиляди, във Върбица – 2000- 2500, в Шумен – 2 хиляди, в Дулово – 1500–2000 (според интернет-страницата „Декомунизация”, която е ползвала архива на радио “Свободна Европа – 3000) , в Добрич (тогава Толбухин) – 1000 (според интернет-страницата “Декомунизация” – 4000-5000) и т. н.
Какви сили са използвани срещу демонстрантите и какви мерки взема режимът за потушаването на съпротивата? Известен ли е броят на убитите демонстранти?
Срещу демонстрантите са хвърлени Вътрешни войски, Противопожарна охрана, милиционерски части от управленията на МВР, а в Джебел – и Гранични войски. На много места се стига до сблъсъци – в Каолиново, Тодор Икономово, Езерче, между село Овен и Дулово, Шумен, село Медовец, Исперих и други. По различни източници (Бончо Асенов – офицер от Шесто управление - в неговата книга “Възродителният процес и Държавна сигурност”, Хюсеин Кьосе, който издава на турски книгата “Кървави следи”, Ахмед Доган в интервю пред в-к “Гледища”, поместено и в “Дума” от 13.06.1994 г.) загиналите протестиращи по време на майските демонстрации са 9 души. Десетки са ранени.
Всъщност през май 1989 г. турците в България въстават за втори път. Първите техни масови бунтове са през декември 1984 г., когато избухват в Кърджалийско като реакция срещу започналото масово насилствено преименуване. За това нашата общественост знае още по-малко.
Така е, уви. Разкажете, моля, за декемврийските бунтове през 1984.
Тази зима e много тежка – с обилни снеговалежи, с температури под минус 20 градуса. При тези студове на 24 декември 1200 души протестират в село Млечино – център на селищна система. На 25 декември над 3500 души са демонстрантите в село Бенковски – също център на селищна система, в голямата си част придошли от околните села. На следващия ден стават тежки сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност, когато отново около 3 хиляди души от селата Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, се насочват към Бенковски на няколко пъти по няколко направления и накрая навлизат в селото. Ето как началникът на Окръжното управление на МВР в Кърджали полковник Кадирев описва сблъсъка в своя доклад пред ръководството на Министерството на вътрешните работи:
“Участниците хвърляха камъни и дървета по нашите превозни средства и състава. Изпочупени бяха колите на противопожарната охрана. Направен бе опит тълпата да се разпръсне с автомобил на противопожарната охрана. Тогава те се нахвърлиха върху служителите на МВР. Взети бяха решителни мерки за нейното разпръскване. Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни.”
По време на тези стълкновения край село Могиляне загиват трима души, между които едно 17-месечно бебе.
През същия този ден – 26 декември, стават тежки сблъсъци и на други места в Източните Родопи: в Момчилград протестиращите са 1200 души, в село Груево – 1000 души - през нощта те запалват огньове край селото (загиват двама), в село Звездел и други. В следващите два дни вълненията в Момчилград продължават – на 27 декември силите на реда разпръскват с груба сила 700-800 души (има двама убити), а на 28 декември около 300 жени излизат на поход с искане да им бъдат върнати арестуваните съпрузи.
За потушаването на съпротивата на турското население в Кърджалийския край е създаден щаб под ръководството на генерал Иван Димитров – заместник-министър на отбраната и началник на „Народната” милиция. Срещу хората освен милиционерите са хвърлени силите на Държавна сигурност, два гранични отряда, две сержантски школи, на няколко пъти - армейски поделения и по-специално полка в Крумовград и разположеното в региона военновъздушно поделение, а също – стотици отрядници, действащи като охранители (така наречените доброволни отряди са полувоенизирани формации, създадени от Комунистическата партия в помощ на милицията). Използвани са бронетранспортьори, 15 пожарни коли, някои от които с водни оръдия, специализирана машина с реактивен двигател за разпръскване на демонстрации, кучета, арестантски коли, камиони и друга техника. Активизирана е агентурата, като агентите с псевдоними “Ицо”, “Орлин”, “Благой”, “Стоянов” и “Юрия” са посочени като “примери на всеотдайна и безкористна служба” на съвещание, проведено през януари в Министерството на вътрешните работи.
Само в Кърджалийския край ли е имало такава ожесточена съпротива срещу преименуването?
Кулминация в съпротивата на турците срещу масовото преименуване през зимата на 1984-1985 г. е гражданското неподчинение на село Ябланово, Котленско (с около 5 хил. жители) и околните села - на 17, 18 и 19 януари (описано по спомени на участници от Азиз Бей в неговата книга “Епопеята Ябланово”). То е подето и оглавено от Федаил Коджаибрямов – активен борец против фашизма и капитализма, кмета Хюсеин Нух и партийния секретар Хасан Берберов, след като рано сутринта на 17 януари общинските власти от Котел изземват от кметството гражданските регистри, което се приема от хората като подготовка за преименуването.
Населението е организирано от кмета в комуна – хлябът от фурната се раздава безплатно, дървата от аграрно-промишления комплекс – също. Мъжете започват да изготвят подръчно оръжие. Масово се попълват жалби до Главния прокурор и държавното и партийно ръководство, размножени по образец, изготвен предишния ден в София от Салих Бакладжиев – османист в Института по балканистика. Рано сутринта на 18 януари към София потеглят хора, за да връчат жалбите в Държавния съвет. По-късно и Хасан Берберов изпраща по пощата протестно писмо до ЦК на БКП.
Пристигналите на 17 януари представители на общинските власти биват задържани до вечерта в селото. Прекъсват се връзките с външния свят. На входовете на Ябланово се поставят постове. Такива постове има и в някои от съседните села. През нощта по улиците се палят огньове. От селата започват да прииждат мъже, за да вземат участие в съпротивата.
На 18 януари сутринта в Ябланово от Котел пристига бригада от общински служители и активисти на Отечествения фронт (работнички и служителки в текстилния комбинат), подготвени за да пристъпят към масовото преименуване. Бригадата се придружава от внушителна въоръжена милиционерска част. На площада ги пресрещат яблановци, въоръжени с брадви, ножове, вили, колове, подръчно направени бомби (бутилки със запалителна течност) и не ги допускат до сградата на кметството. Пристигналите се връщат обратно. По-късно този ден селяните слагат взрив на моста преди селото и преграждат с арматурно желязо и насипан чакъл пътя Сливен – Шумен на западния край на Ябланово. Междувременно се завръщат много от тези, които са били на гурбет в други краища на страната. От съседните села продължават да прииждат хора. През нощта отново са поставени постове и се палят огньове. Температурата е под минус 25 градуса.
Призори на 19 януари сирената на читалището тревожно призовава населението. От запад към селото наближава колона от танкове, бронетранспортьори, пожарни коли, камиони и други машини – части на окръжното управление на МВР в Сливен и подразделение на Трета българска армия. Срещу тях, водени от тримата ръководители, застават яблановци – отпред жени с изкуствени бебета на ръце, деца и зад тях - въоръжени като предишния ден - мъжете. Извикан за преговори, Федаил Коджаибрямов е арестуван, след което танковете и другите машини заобикалят множеството и навлизат в селото през дворовете. Срещу хората се хвърлят димки със сълзотворен газ, пожарните коли започват да ги обливат с мощни струи противопожарна течност, танковете и бронетранспортьорите подгонват мъжете и жените по улиците и ги скупчват на площада. Започва жестока разправа с протестиращите, както в Ябланово, така и в селата наоколо. По-голямата част от мъжете са пребити, има ранени, един е убит в село Филаретово (премазан от танк), много са арестуваните и след тежки мъчения - осъдени на различни срокове затвор или въдворени в концентрационния лагер в Белене (общо за периода декември 1984 г. – ноември 1989 г. от цялата страна в Белене са въдворени във връзка с “Възродителния процес” 517 души).
Властите били ли са подготвени за подобна съпротива? Упорито се твърдеше, че акцията, започнала в края на 1984 г., е резултат на внезапно решение на Тодор Живков, взето в най-тесен кръг.
Това не е така. За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. - актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата. През януари 1985 г. Министерският съвет решава да се създадат Вътрешни войски с численост 2000 души. Вземат се мерки за осигуряване на необходимия капацитет на местата за задържане и по-специално на концентрационния лагер в Белене. Специално внимание се обръща на техническите средства, с които се заглушават „вражеските” радиостанции. Разбира се липсата на опит, особено в началото, си казва думата, но е имало много сериозна подготовка. Става дума за всестранно планирана и дълго време подготвяна операция – както се готви военна операция. С тази разлика, че “врагът” от другата страна на фронтовата линия – това са български граждани.
Според вас има ли връзка между майските протести и падането на комунистическия режим в България?
Да, безспорно има. Но за да разберем по-дълбоко тази връзка, трябва най-напред да се опитаме да направим анализ на факторите, които доведоха до падането на комунистическия режим в България. При това мисля, че ще сбъркаме, ако ограничим своите разсъждения в тесните рамки на българските граници. Трябва да си даваме ясна сметка, че процесите, които отчетливо се изявиха у нас през втората половина на 80-те години са само част от по-общи процеси. В края на краищата падна не само комунистическият режим в България. Паднаха комунистическите режими във всички европейски социалистически страни от съветския блок и не виждам основания да се предполага, че ние бихме могли да правим изключение. Ето защо според мене датата, която символизира началото на прехода от комунистическо към демократично общество за цяла Източна Европа, включително за България, това е 9 ноември 1989 г. – денят, когато беше съборена Берлинската стена, а не следващият ден – 10 ноември, на който нашият - българският преход започна с вътрешнопартиен преврат.
Нека сега, поглеждайки в този мащаб на събитията по онова време, да насочим своето внимание към конкретната реализация на българския случай. Наша специфика в сравнение с другите европейски социалистически страни е голямото тегло и съответно – влияние, на Българската комунистическа партия като основен инструмент за поддържане на авторитарната власт. (В края на 1989 г. в тази партия членуваха над 900 хиляди, което е повече от 10 % от цялото тогавашно население на България.) За това не е без значение, че през 80-те години сред част от членската маса на партията станаха по-ясно изразени известни демократични тенденции.
Сред ръководната партийна върхушка се изявиха и “реформатори”. От една страна техният стремеж беше да приспособят България към протичащите промени в международните отношения след подписването през 1975 г. на Заключителния акт от Хелзинки (който обвърза границите на Съветския съюз, Полша и Германската демократична република със спазването на правата на човека в социалистическите страни) , както и към провежданата от 1985 г. в Съветския съюз политика на “перестройка”. От друга страна някои от “реформаторите” насочиха своите действия към ускорено създаване на икономически субекти, които да действат в пазарни условия извън България. Това се правеше с държавни средства и с активното участие на българските специални служби и във взаимодействие със специалните служби на други социалистически страни. Тази активност се разпростираше и на международния черен пазар – наркотрафик, незаконен реекспорт, търговия с оръжие, пране на пари. На този разгърнал се “бизнес” съществуващата социалистическа рамка започваше все повече да пречи и новопоявилите се “социалистически бизнесмени” се очертаха като важен фактор в полза на “реформите”. На родения от социализма и изнесен навън мафиотски “капитализъм” социалистическата риза се оказа тясна и трябваше да бъде разкъсана. Така бяха създадени предпоставки да се осъществи промяна, при която големи дялове от държавните средства да преминат в частните ръце на представители на свързани с комунистическата върхушка кръгове (по правило принадлежащи към специалните служби и партийната номенклатура), като политическата власт на първо време бъде трансформирана в икономическа власт. Специфика на българския случай беше, че у нас в края на 80-те години нямаше реални обществени и икономически сили, които да се противопоставят на това развитие и да действат за утвърждаването на пазарния плурализъм.
Кога се появява дисидентското движение у нас и каква е неговата роля?
Процесите които се опитах да опиша съвсем схематично, макар и да имаха важно значение за хода на събитията у нас, не могат да бъдат наречени съпротива срещу комунистическия режим като такъв. Те протичаха или вътре в самата комунистическа партия или в пряка връзка с нея. В същото време за значими антикомунистически сили в България по това време не може да става и дума – те бяха смазани със силата на сталинския следдеветосептемврийски терор и с репресиите по времето на така наречения “култ към личността”. Епизодично проявяващото се българско дисидентство през 60-те, 70-те и началото на 80-те години (в повечето случаи свързано с демократично настроени кръгове в самата комунистическа партия и обикновено като реакция на събития, ставащи извън нашата страна) беше несравнимо по-слабо от дисидентските движения в страни като Унгария, Полша, Чехословакия, Югославия и самия Съветски съюз.
На този фон не може да не се открои възникването и развитието през 1988 г. и 1989 г. (до 10 ноември) на редица неформални сдружения с по-голяма или по-малка насоченост срещу тоталитарната същност на режима. Става дума за “Независимото дружество за защита на правата на човека” (16 януари 1988 г.), “Обществения комитет за екологична защита на Русе” (8 март 1988 г.), “Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности” (19 октомври 1988 г.), “Клуба за подкрепа на гласността и преустройството” (3 ноември 1988 г.), “Регионалната група за гражданска инициатива в Русе” (25 декември 1988 г.), “Партията на зелените във Враца” (януари 1989 г.), “Независимия профсъюз “Подкрепа” (8 февруари 1989 г.), “Независимото сдружение “Екогласност” (11 април 1989 г.), Комитета 273 (лятото на 1989 г.), “Клуба на репресираните след 1945 г.” (септември 1989 г.). (Ползвани са данни от различни източници, включително: Валентин Даневски, “Политически партии, движения и организации в България и техните лидери”, Енциклопедия “София Прес”, София, 1990, както и интернет-справочника “Омда”.)
Каква оценка може да дадем на тези сдружения?
Оценката за тези сдружения е противоречива – в много от тях е силен реформаторският дух в рамките на социалистическата система (да се върнем към “оригиналните социалистически идеи”, да се изчистят “извращенията” и т. н.), други имат по-ясно изразен антикомунистически характер. Инфилтрацията на агенти на Държавна сигурност, които оказват влияние върху дейността им, е неизбежна. Но независимо от тези уговорки може да се каже, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена именно неформалните сдружения бяха основната форма на демократична съпротива срещу комунистическия режим в България. (Възстановяването на традиционните некомунистически партии вървеше като процес още от лятото на 1989 г., но те успяха да се изявят след 10 ноември.)
Съпротивата на българските турци допринесе ли за съзряването на правозащитното движение у нас? През какви етапи минава съпротивата на турците в България?
Така стигаме до въпроса за връзката между борбата на турците и помаците в България в защита на своята идентичност и протичащите през 80-те години процеси, довели до падането на комунистическия режим у нас.
Съпротивителното движение на турците и помаците в България срещу асимилационната политика на режима преминава през различни форми на проява и през различни етапи. В началото (първата половина на 70-те години при помаците и средата на 80-те години при турците) съпротивата има предимно стихиен характер – като спонтанна реакция срещу упражненото насилие. Тогава то приема и крайни, включително и насилствени форми. Известни са прояви на тероризъм, някои от които – довели до невинни жертви, и на протурски национализъм. Протурският национализъм по това време е съвсем закономерна реакция и не трябва да учудва никого – изпадналите в беда турци в България търсят в Турция и в международната общност закрила срещу насилниците. Правят се и някои опити за организирана съпротива, които властите смазват в зародиш – Ленинската комунистическа партия на турците в България с ръководител Авни Велиев (ликвидирана през септември 1984 г.), организацията в Момчилград с ръководител Осман Салифоглу, която ръководи масовата съпротива в града на 26 и 27 декември 1984 г., “Дългата зима” с ръководител Мохамед Юсеинов Юсуфов-Узункъш (създадена през януари 1985 г., ликвидирана в началото на 1986 г.), организацията на журналиста Халим Пасач (създадена през юни 1985 г.), Турското национално освободително движение в България с ръководител Неджметин Хак, към което е привлечен и бъдещият ръководител на Движението за права и свободи Ахмед Доган (създадено през юли 1985 г., ликвидирано през юни 1986 г.) и други. Всички тези организации съществуват за малко време без да могат да разгърнат дейността си (относително по-разгърната е само дейността на “Турското национално освободително движение”). Участниците са арестувани, много от тях са подложени на жестоки мъчения и след съдебни процеси – хвърлени в затвора.
През 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. Тогава те свързват своята борба с борбата на неформалните сдружения, ставайки част от общото движение против тоталитарния режим. През втората половина на 1988 г. започва навлизане на борещи се срещу Възродителния процес турци и помаци в Независимото дружества за защита на правата на човека (първи са семейство Бабечки и Зейнеп Ибрахимова, която става координатор на дружеството за тогавашната Варненска област). По същото време - на 13 ноември 1988 г. във Врачанско се учредява Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Почти по същото време в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет, с ръководители братята Ибрям и Ферхат (?) Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), който комитет е пряко свързан с Независимото дружество.
Отхвърляйки нелегалните форми на борба, ръководителите на Лигата разпращат нейната програма до средствата за масова информация и искат регистрация на организацията. Лигата, Независимото дружество, „Виена 89” се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и ББС. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена Среща за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Конференция по човешкото измерение.
Многобройни са примерите, които показват че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея: На 16 януари започва гладна стачка на шестима дейци на Независимото дружество в подкрепа на гладната стачка на Петър и Вера Манолови, между които са Зейнеп Ибрахимова и семейството на Юсуф и Зайде Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 мюсюлмани. В отговор режимът експулсира Зейнеп Ибрахимова и семейство Бабечки. Впоследствие мюсюлмани от Търговище декларират по радио “Свободна Европа” своята подкрепа на ръководителя на Независимото дружество Илия Минев. През април 1989 г. шестима мюсюлмани от село Долно Изворово, Казанлъшко, между които Рамадан Рунтов и неговите двама сина, обявяват гладна стачка в подкрепа на гладната стачка на Николай Колев Босия.
Това, което ми направи впечатление, е взаимната подкрепа, която си оказват турци и българи и особено силно ме впечатли , че тогавашните акции на българските турци изненадват със своята зрялост и демократичност...
Трябва да се прочетат програмата на Лигата и декларациите на нейните ръководители и активисти, за да се разбере дълбоко демократичния характер на тази организация. Те са за добри отношения между българи и турци, за гарантиране на човешките права в България за всички и в този контекст - за гарантиране на малцинствените права, за преход към демократично управление на страната. За да илюстрирам демократичните позиции на турските неформални организации от 1989 г., ще приведа извадки от Обръщението към българския народ, прочетено на 4 юни 1989 г. по радио „Свободна Европа” от председателя на Демократичната лига за защита на правата на човека в България Мустафа Юмер:
“Драги съотечественици, сънародници и борци за демокрация и коренно обновление на българското общество,…. недалновидната и насилническа асимилаторска политика на режима създаде в България крайно опасна и тежка обстановка. При тази ситуация трябва да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта. Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната. Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни. Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж. Съществуващата Конституция в България и различните международни документи дават достатъчни права за защита на личността и общностите от хора с различни мирни средства…. Моментът е много благоприятен за преминаване към масово гражданско неподчинение и безсрочни протестни стачки. Терористичният режим в България веднъж за винаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат. Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социалнополитическа, икономическа и духовна криза.”
По този начин демократичната съпротива на турците и помаците в България се утвърди през 1989 г. като много важна част на демократичната алтернатива на тоталитарния комунистически режим. Същевременно трябва да се каже, че и от своя страна неформалните сдружения се включиха в подкрепа на тяхната борба:
Ключова е ролята, която играе “Независимото дружество за защита на правата на човека”. До началото на януари 1989 г., когато Лигата успява да разгърне своята дейност, именно в рамките на Дружеството се изграждат първите организирани групи на демократична съпротива на турците и помаците в България. С тези групи активно взаимодейства до неговото експулсиране от страната секретаря на Дружеството Петър Манолов. През май и юни 1989 г. са арестувани и държани до 4 септември в ареста активистите на Дружеството Константин Тренчев (ръководител на “Подкрепа”), Христофор Събев (ръководител на Комитета за религиозни права), Хасан Бялков (ръководител по това време на Мюсюлманския стачен комитет), Николай Колев Босия, Антон Запрянов и Тодор Гагалов (заместник председател на “Подкрепа”). Срещу тях е образувано следствено дело с обвинение, че са подстрекавали и подкрепяли борбата на мюсюлманите в България. На 18 август 1989 г. във Варна е произнесена присъда срещу членовете на Дружеството Шукри Шерифов и Али Топалов, които заедно с Марлене Ливиу (българка с румънски произход), разгласяват през месец май по “Свободна Европа”, ББС и Дойче веле написано от тях “Обръщение към българския народ” против асимилационната политика на режима.
Борбата на турците намира подкрепа и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Членове на Клуба инициират Обръщение, подписано от 120 интелектуалци, връчено на 18 юли в Народното събрание и прочетено по радио “Свободна Европа”, в което настояват за слагане на край на асимилационната политика на управляващите към турското малцинство. По “Свободна Европа”, Дойче веле и ББС се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство.
Но днес имената на хората, които организираха майските протести са неизвестни или тънат в незаслужена забрава...
За съжаление това е така. Истината трябва да бъде възстановена и направена известна на нашето общество. Майските протести през 1989 г. (щафетни гладни стачки, походи, демонстрации, митинги), които са връх в борбата на турското население в България за демокрация и човешки права, са организирани от Демократичната лига, Независимото дружество, Дружеството „Виена 89” и Мюсюлманския стачен комитет. Те действат в тясно сътрудничество помежду си, а на много места – съвместно. За няколко месеца Демократичната лига изгражда мощна организация. През пролетта на 1989 г. активистите на Независимото дружество се включват координирано и като активисти на Лигата. В Кърджалийско дейците на Дружеството действат съвместно и на практика се вливат във “Виена 89”. Между Мустафа Юмер и Авни Велиев съществува координация (те взаимно си обменят програмите). Ръководителите на Лигата привличат като съветник по правните въпроси Назъм Салиев (сега Назъм Башаран). Към него се присъединява и юристът Исмаил Исмаил. Изграждат се филиали на Лигата по области и общини.
При изграждането на организацията в навечерието на майските протести и при организирането и провеждането на започналите на 6 май щафетни гладни стачки, а след това - на походите и демонстрациите (от 19 до 27 май) се изявяват Али Мустафов Хюсеинов, Наим Наимов, Ахмед Османов, Сафет Хасимова Пашова, Грънча Алиева Орманлиева, Закри Фикриев Хасанов, Адем Шакиров, Гюлтен Османова, Исмет Исмаилов Еминов, Хайредин Алиев, Фейзула Якуб Фейзула, Фейзи Реджеб, Осман Османов, Сабахат Наимова и много други (тук грешките на този етап са неизбежни - предстои още много работа, за да се уточнят без да бъде изпуснат някого или да бъде преувеличено участието на друг имената на активистите на майските протести, както и ролята на всеки един то тях).
Давайки си сметка за опасността да бъде лишен от властите от възможността да изпълнява функциите си на председател на Лигата, Мустафа Юмер определя като свой приемник - като “председател в сянка” - Хюсеин Нух от Ябланово, като му възлага да изгради съответна ръководна тройка. Тази схема на приемственост влиза в действие след 9 май 1989 г., когато Мустафа Юмер и Али Орманлъ са експулсирани, а няколко дни по-късно – на 16 май – и Сабри Искендер. През втората половина на май Хюсеин Нух поема щафетата и дава сигнал за започване на походи и демонстрации срещу политиката на режима. След експулсирането по същото време на братя Рунтови ръководството на Мюсюлманския стачен комитет се поема от Хасан Бялков.
На нашата широка общественост не е известна (или е малко известна) ролята на неформалните турски сдружения през 1988 г. и 1989 г. като активни участници във формиращата се демократична опозиция, както и техният решаващ принос за организиране на майските протести. Имената на дейците на тези сдружения останаха в сянка. В същото време беше разпространена версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, който ги е ръководил от затвора. За популяризирането й допринесе преди всичко самият Доган, който няколкократно прави изявления в този дух. Така например в излязлото през 1992 г. като отделна брошура обширно интервю с него на Илиана Беновска той твърди следното:
“Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г….Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, може би след седмица, най-много, започнахме конкретна организационна работа и то във връзка с 30.V. – Първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес.”
По-нататък в интервюто лидерът на Движението за права и свободи високомерно се разграничава от неформалните сдружения:
“Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили – извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите е съвсем друго…..Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова – всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.”
Последователен пропагандатор на ръководната роля на Ахмед Доган в майските събития е проф. Ибрахим Татарлъ. В своята книга “Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите” (издадена през 2003 г.) той пише: “Въпреки тежките условия, Ахмед Доган и неговите съратници превръщат затворите в щабове на борбата срещу тоталитарната власт. От там е ръководена съпротивата срещу управлението на БКП. В резултат на тази организирана, системна ръководна работа се стига до повсеместни акции срещу тоталитарното управление на Тодор Живков, което намира най-широк израз в майските събития през 1989 г.”
Твърденията за водещото участие на Ахмед Доган в организирането и провеждането на протестите на турското население през май 1989 г. досега не са подкрепени с нито един установен конкретен факт, с нито едно свидетелство на самите участници в тези събития. Поне на мене такива не са ми известни.
Какво казват документите на Държавна сигурност по този въпрос? Кои според тях са организаторите на майските събития?
Твърденията на Доган не се подкрепят и от известните документи на Държавна сигурност. В тях еднозначно се сочат като организатори Демократичната лига, Независимото дружество, „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет. Ето някои извадки:
В Информация от началника на Шесто управление на Държавна сигурност (тогава това е генерал Антон Мусаков) от юли 1989 г. относно: Масови демонстративни прояви и безредици, извършени в някои райони на Варненска, Разградска и Хасковска област за периода 20-27 май 1989 г. се констатира:
“Под прякото въздействие на възникналите през последните години неформални структури, влиянието на западната пропаганда и провежданата от Турция антибългарска кампания, отделни лица с възстановени имена преминаха от нелегални към открити форми на противопоставяне – създаване на дружества, лиги и др., като предприеха действия за тяхното официално признаване.
При тази обстановка, към т. нар. “Независимо дружество” възникна “турско крило”, утвърди се и разви широкомащабна дейност т. нар. 4Демократична лига за правата на човека”, а по-късно се сформира и т. нар. “Дружество за подкрепа – Виена 89” и “Мюсюлмански стачен комитет”. В основата на тяхната тактика залегна идеята за провеждане на конкретни мероприятия във връзка с насрочената в края на м. май 1989 г. в Париж конференция за човешките измерения. Активна подкрепа за тяхното създаване и формулиране на програмите им оказаха съществуващите до момента неформални сдружения….
…Екстремистки настроени членове на “турското крило” на Независимото дружество, Демократичната лига за защита на правата на човека в България и „Виена 89” се възползваха от създадените организационни връзки между лицата, обявили гладни стачки, за инспириране на масови остри демонстративни прояви, насочени срещу процеса на единението на българската нация.”
В Справка относно: Участие на ислямизирани български граждани в т. нар. “Демократична лига за защита на правата на човека” /ДЛЗПЧ/ от 17 юли 1989 г. началникът на Шесто управление пише:
“В основата на националистическите демонстративни прояви в Силистренско, Шуменско, Дуловския район и други са били местните клонове на ДЛЗПЧ. …Демонстрацията в Шумен на 27.05.1989 г. е подготвена и режисирана от активисти на ДЛЗПЧ.”
От други две справки на Шесто управление - за дейността на “Виена 89” и на Независимото дружество, изготвени по същото време по недвусмислен начин се вижда ролята на тези две организации за организиране на майските събития в Джебел и Североизточна България.
В споменатата по-горе книга “Заплахата остава” началникът на Турския отдел на Шесто управление Веселин Божков отделя централно внимание на майските протести. Според него: “Един от ръководителите на майските събития е Авни Велиев. ….Начело на майските протести са Мустафа Юмер – председател на Демократичната лига за правата на човека, Мюмюн Аккаш, Сабри Искендеров, Шукри Алиев, Нури Дургудов, Зейнеб Ибрахимова и други.” Що се отнася до изявленията на Ахмед Доган, че той е безспорният организатор и ръководител на тези събития, Веселин Божков пише: “Така той твърди, но доколко това е вярно, е друг въпрос.”
Какви цели си поставя управляващият режим по това време?
Трябва да се обърне внимание, че, както се вижда днес от тяхната добра информираност по това време, властите са следели внимателно и отблизо дейността на неформалните организации. За специалните служби е било ясно, че в навечерието на Конференцията по човешкото измерение в Париж трябва да се очакват масови вълнения в районните със смесено население. Наред с това в периодичните информации, които се изготвят в Министерството на вътрешните работи, редовно се прави констатацията за масови изселнически нагласи сред турците.
При тази ситуация режимът насочва своите действия, не за да предотврати очакваните вълнения, а за да се подготви да ги използва по начин, който смята за изгоден за своите цели. Спешно се предприемат законови промени, с които да се облекчи издаването на задгранични паспорти, като се предвиди правото на всеки български гражданин да напуска страната и да се завръща в нея, да се въведе забраненото до тогава двойно гражданство и се декриминализира така нареченото “невъзвращенство”. Предвижда се новите паспорти да влязат в сила от 1 септември. Промените се аргументират с изискването българското законодателство да се постави в съответствие с международните задължения на страната, включително и с договореностите на Хелзинкския процес. На 3 април Политбюро приема решение, с което одобрява предлаганите промени (включително в Закона за българското гражданство и Закона за задграничните паспорти) и препоръчва да се “предприемат конкретни мерки във връзка с незабавното привеждане в действие на новата правна уредба след нейното утвърждаване от Народното събрание, а на Министерския съвет да разработи и приеме мерки за неутрализиране и смекчаване на евентуалните негативни последици за нашата страна от прилагането на новите разпоредби”.
На 11 април Политбюро приема решение “За по-нататъшното единение на българската социалистическа нация”. Приема се и секретно “Решение Б”. При обсъждането вносителят Димитър Стоянов споменава мимоходом за готвените законови промени, като предлага Народното събрание да ги приеме в първите дни след 1 май, “което ще помогне за едно правилно решение на въпроса за паспортите и ще снеме известно напрежение, което сега съществува”. Този въпрос се обсъжда (съвсем накратко) само в изказването на Пенчо Кубадински, от което се вижда, че той предвижда изселническа вълна: “Най-напред ще поискат да си отидат фанатиците. Ние трябва да ги изпратим, за да остане честното население тук. Това не е въпрос на организация на отдела, а е въпрос на нашата партия”. Тодор Живков не взима отношение.
На 3 май министърът на вътрешните работи по това време Георги Танев свиква съвещание на разширения команден състава на министерството (включително началници на общински направления) по някои проблеми на възродителния процес. След като информира присъстващите, че предстои Народното събрание да приеме промени в Закона за паспортите, Закона за българското гражданство и други, свързвани документи, той поставя за обсъждане два въпроса:
“1. Намираме ли за целесъобразно още сега, през м. май да осигурим едно засилено участие в туристически и други пътувания на лицата с възстановени имена, които да бъдат добри наши граждани, лоялно настроени към властта.
2. Веднага след това със съдействието на другите органи, но и с най-активното участие на Министерството на вътрешните работи, особено териториалните поделения имам предвид, които най-добре познават хората по места, да осигурим излизане на всички противници на възродителния процес.”
След направеното обсъждане се изготвя протокол, според който министърът дава указания „да се подготвят и осигурят пътувания зад граница без кампанийност, включително и в Турция на българи мохамедани, които имат лоялно отношение към възродителния процес, както и на националисти, оставането на които не е в интерес на процеса. След конкретна оценка да се разрешава пътуване на лица, репресирани за дейност в полза на Турция. …Пътуванията зад граница на агенти от преименуваните стимулиращо да се разрешава с предимство…..Документите за паспорти да се приемат в общинските управления по местоживеене на лицата, като се вземат мерки за недопускане на тълпи и недоволство.” В края на съвещанието министърът прави инструктаж, включително и по практическите въпроси на това, което предстои.
На 6 май започват организирано щафетните гладни стачки на турското население.
Народното събрание приема промяната в законите на своя сесия на 9 и 10 май.
Недочаквайки законодателните решения, органите на Държавна сигурност на 9 май предприемат действия за експулсирането на ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ с паспорти, подготвени от 8 май. Това поставя началото на масово експулсиране в следващите дни и седмици на активисти на Демократичната лига за защита на правата на човека в България, Независимото дружество за защита на правата на човека, “Виена 89” и Мюсюлманския стачен комитет. Трудно е да се каже общият брой на насилствено изгонените. По някои оценки те са около 5000.
Какво целят властите с това масово експулсиране? Защо според Вас властите експулсират членове на Независимото дружество на Илия Минев, особено активистите по места, където има стачки и протести, членове на Демократичната лига, на организацията “Виена 89”, но не експулсират Доган, например?
Така бяха постигнати два резултата:
Първо - демократичното движение на турците и помаците в България беше лишено от своите водещи представители, от най-активната си част. Това даде своето решаващо отражение след падането на режима на Тодор Живков, когато се почувства осезаемо липсата на активистите на неформалните организации на турското малцинство в най-важните първи стъпки при осъществяването на демократичните промени. Така се създаде вакуум, който след 10 ноември с активното участие на “реформаторите” и свързаните с тях специални служби беше запълнен в голяма степен от доскорошни агенти на Държавна сигурност. Така например във Великото Народно събрание 10 депутати от Парламентарната група на Движението за права и свободи са агенти на Държавна сигурност (от общо 23 в началото и 20 в края на мандата членове на групата). За сравнение - общо за 400-членното Велико народно събрание агентите са 60 души. Междувременно преобладаващата част от останалите в България дейци на съпротивата срещу “възродителния процес” (излезли от затворите и Белене) още през първата половина на 1990 г. бяха изтласкани от ръководните позиции в ДПС.
Второ - беше даден мощен тласък на изселническите настроения, които прераснаха в изселническа психоза.
На 16 май на поредното заседание на Политбюро Тодор Живков заявява, че с българските турци е необходим открит разговор, като им се каже, че ще им бъдат дадени паспорти за пътувания в чужбина преди определения за всички срок и 4да заминат, където желаят” (по сведения на Стайко Трифонов, който не цитира своя източник; аз не разполагам с протокола от това заседание).
Между 19 и 27 май турското население се надига на походи, митинги, демонстрации, които са потушени от репресивните сили на режима.
На 30 май 1989 г., използвайки за предлог масовите протести, Тодор Живков се обръща по радиото и телевизията към турските власти да отворят границата “за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат и да живеят там”. С това той слага началото на масовата изселническа кампания от България към Турция.
На 7 юни на среща на Политбюро с първите секретари на областните комитети на Комунистическата партия Тодор Живков с откровен цинизъм заявява:
“…Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде нещо като Кипър или нещо подобно. Така че ние не смятаме това за нещо опасно, а напротив. ….
Следователно на въпроса за изселването трябва да се гледа като на положително явление. Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население. Следователно не бива да се създават никакви трудности за изселването им. …
Ние сме дали указание на другарите от Министерството на вътрешните работи бързо да изселват екстремистите, насила – чрез Австрия, чрез където е възможно. Масово да се изселват тези фанатици, които са в центъра на организирането на тези събития. Трябва да организираме това изселване, да покажем, че ние сме за изселването. Който желае, да се изселва, даже може с музика, с тържества да се изпращат при заминаването им. Никакви трудности да не се създават на тези, които се изселват.
На някои места нашите другари са изпаднали в паника във връзка с това изселване, създават трудности за изселването и т. н. Никаква паника не трябва да има, а напротив, трябва да се даде широко път за изселване. … Някъде си позволяват да говорят за изселване. Изселване няма! Този въпрос е снет със законите, които гласувахме в Народното събрание. Така че такъв проблем не съществува за България.”
Ето каква е била целта. Ето как пред лицето на провала на своята политика на Възродителен процес управляващата комунистическа върхушка предприе волунтаристични действия, осъществи престъпно социално инженерство и, грубо нарушавайки основни човешки права, причини масова изселническа вълна, останала в историята като “Голямата екскурзия”. (По данни, които получих от Министерството на вътрешните работи в края на 1990 г. като съветник на президента Желев, за Турция са отпътували 369 839 души, завърнали са се или не са могли да минат границата (след като Турция я затваря на 21 август) – 154 937 души; остават в Турция 214 902 души.). При това Тодор Живков и неговото обкръжение едва ли са си давали сметка, че в резултат на техния експеримент ще последва широкомащабна социална и икономическа дестабилизация, която ще допринесе в значителна степен за дестабилизирането на режима като цяло.
Безотговорната игра на управляващите със съдбата на големи маси от хора по никакъв начин не променя факта, че майските протести на турците в България са най-внушителната изява на съпротива срещу тоталитарния комунистически режим за целия период на неговото съществуване. Предизвикани от политиката на режима, те демонстрират решителната воля за демокрация и човешки права на една голяма група от българското общество.
От определящо значение за мирното демократично развитие след началото на промените, както и за излизането от етническата криза, е обстоятелството, че борбата на българските турци и помаци за техните права, включително и майските протести, беше част от общата борба за свобода, човешки права и демокрация, че техните неформални сдружения бяха част от демократичната опозиция срещу тоталитарния комунистически режим. Това предопредели след 10 ноември турците и помаците у нас да застанат на страната на демократичните сили.
В издаваното от БХК списание “Обектив” Вие започнахте публикация на документи, свързани с т.нар. Възродителен процес. Какво ви потресе повече – писмените обяснения, дадени от двете ученички Несрин и Гюлтен или хладнокръвието, с което българските власти са заповядвали изтезания?
И едното, и другото. Не мога да правя сравнение. Не ми беше лесно да чета, когато Димитър Стоянов дава указание делото срещу Халим Пасажов и неговите другари да се води “с всички възможни средства, с които разполага едно сериозно следствие”. Защото знам в резултат на това на какви жестоки изтезания те са били подложени. Запознах се и се сближих с Халим след неговото излизане от затвора. Той беше активен член на нашия Комитет за национално помирение. На 4 януари 1990 г., когато във Варна се основава Движението за права и свободи, е бил определен от учредителите за първи заместник председател на Движението. В следващите месеци обаче той беше напълно отстранен от участие в новосъздадената организация (още нерегистрирана тогава като партия), защото се противопостави на авторитарния стил на Ахмед Доган и на неговото съглашателство със създадените от Комунистическата партия националистически организации “Общонароден комитет за защита на националните интереси” и Родопско дружество “Родолюбие”. Оказа се, че за него няма място в България, и той замина за Турция. Тези дни научих от сина му, че миналата година е починал. Сближих се и с Шукри Топчу от Ардино – също зверски изтезаван. Животът на Халим, на Шукри и на мнозина други, нечовешки инквизирани и унижавани като тях, беше провален.
Много бях потиснат и от “обясненията” на Несрин и Гюлтен и на брата на Несрин с “българското” име Сабин, които намерих в архива на Милко Балев - от раните, нанесени в техните детски души. От мъката, която са им причинили тези, които за Несрин не се различават от нацистите. Не знам нищо за тяхната по-нататъшна съдба. Дано са добре. Дано са успели да превъзмогнат болката.
Защо според вас трябва да се знае истината за Възродителния процес? Трябва ли според вас тази истина да присъства в учебниците, за да знаят днешните деца какво насилие е извършено над нашите сънародници – етническите турци , помаците, ромите и т.н.?
Нашата общественост и особено младите трябва да знаят за Възродителния процес - за страданията и униженията на много невинни хора и за тези, които са ги причинили. Възродителният процес ни дава много примери за съхранено човешко достойнство на тези, над които е упражнено насилие. Това за мене е много важно. Трябва да се възстанови истината за героите на съпротивата срещу този процес, която от користни политически цели е изопачавана. Техните имена трябва да се знаят.
Много важна е и темата за солидарността. За сътрудничеството и взаимната подкрепа в общите усилия. Трябва всички добре да знаят, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена неформалните организации на българските турци и помаци са част от общия поток за демокрация в България и в Европа. С организираните от тях майски протести те дават своя голям принос за рухването на комунизма. Това трябва да присъства в учебниците, по които учат децата в училище, защото е много важен раздел от нашата история.
Какви изследвания по темата бихте препоръчали на читателите, които искат да научат повече?
На темата за Възродителния процес в България са посветени изцяло или частично вече немалко книги.
Значителен е потокът от издания на защитниците на асимилационната политика на Комунистическата партия (по правило преки нейни извършители) като Димитър Стоянов, Стоян Михайлов, Веселин Божков, Бончо Асенов, Паунка Гочева, Орлин Загоров.
Напоследък се увеличи списъкът от заглавия, авторите на които се стремят (в по-голяма или по-малка степен успешно) да реконструират политиката на комунистическия режим към турското малцинство и съпротивата срещу нея. В тази поредица са книгата-размисъл на Али Алиев “Национализмът и Възродителният процес” (2001), излязлата на турски език “Кървави следи” на Хюсеин Кьосе (2001) за жертвите на Възродителния процес, спомените (на турски) на Исмет Топалоглу “Да бъдеш турчин в Родопите” (2006), поредицата от книги на Азиз Бей, между които “Епопеята Ябланово” (2004), “Демократичната лига на турците в България (ноември 1988 – май 1989)” (2004), “Те минаха през Белене” – 1 и 2 (2004). Много силни свидетелства бяха поместени през 90-те години на страниците на вестниците “Нова Светлина”, “Ъшък -Светлина”, “Гювен - Доверие” и “Права и свободи - Хак ве юзгюрлюк”.Сборникът “Някога в 89-а” с интервюта на Румяна Узунова, съставен от Лиляна Александриева, е ценен източник на богата автентична информация за Възродителния процес и борбата срещу него (особено в електронния му вариант, публикуван на интернет-страницата “Омда”).
Като специализирани изследвания от наши автори бих посочил (в хронологичен ред):
Стайко Трифонов, “Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944 – 1989)”, в сборника “Страници от българската история (събития, размисли, личности)”, т. 2, редактор Мария Босева, стр. 210 – 224, Просвета, София, 1993.
Валери Стоянов, “Турското население между полюсите на етническата политика”, ЛИК, София, 1998.
Ибрахим Ялъмов, “История на турската общност в България”, Илинда-Евтимов, София, 2002.
Евгения Иванова, “Отхвърлените приобщени”, Институт за източноевропейска хуманитаристика, София, 2002 (За Възродителния процес в Смолянско).
Михаил Груев, Алексей Кальонски, “Възродителния процес”. Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици”, СИЕЛА, София, 2008
Излязоха и три документални сборника:
“Истината за възродителния процес”, съставител: Самуел Леви, Институт за изследване на интеграцията, София, 2003.
“Когато фактите говорят и боговете мълчат”, подбор и предговор: Азиз Бей, Дениз, София, 2005.
“Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984 – 1989)”, съставител: Веселин Ангелов, Печатница “Симолини”, София, 2008.mediapool
Няма коментари:
Публикуване на коментар
portalturkey@gmail.com